Това есе е вдигнало смело ръка за отличен. Ако би се наложило да го оценявам (защото в едно от много измерения на битието, би трябвало да оценявам подобни творби), не би получило повече от 4,50. В едно друго измерение, както казах, защото есето е написано сравнително грамотно, дори отлично. Поради тази причина и на фона на общото ниво на грамотност, ще е наложително да му сложа поне 5,25.
Трудната част в оценяването на такива словоблудства, идва от органическата ми непоносимост към патетичното и клишираното. Есето е накичено с толкова много НЕЩА, има нещо бароково в него (дори си представям авторката му като един сладък, но тревожен малък херувим), че изпод тях прозира абсолютната парализа на мисловната дейност. Освен това, не допускам младо момиче на 16 г., във формáта на есето (свободно писане и изразяване), да използва изрази като: "Става мъчно да пиша само лошото." Има няколко изречения, за които учителката ми по литература не би се изказала никак ласкаво: "Тази, дето в нея се пеели песните, танцували се танците, езика и традициите се пазели." (далеч по-естествено днес е да кажем "тази, в която"), "Езика, който претрупваме с чуждици и изписваме с латинските букви." (това изречение няма предикат, дори околните му изречения не го изясняват), "И все пак българин е най-вече да вярваш!". Като изключим тези, в текста се вижда някаква емоционална необживяност на написаното, която не е породена от възрастта на момичето, то просто е писало, писало, писало и е гледало да се хареса на... филанкишията с псевдовъзрожденския патос. Цитатите на Паисий, реминисценциите на Ботев и разните му обобщения с новинарски привкус придават на есето шизофренна разнопосочност. Ще бъде цяло щастие, ако това е написано, за да бъде харесано и оценено от някой си и съвсем жалко, ако наистина един млад човек мисли по този невероятно странен начин, при това, лишен от всякаква индивидуалност.
Аз напълно я разбирам. Ядрото на текста е ясно, намерението й е ясно, но реализацията е несполучлива. Всичко това не би имало никакво значение, ако, АКО това есе не се пробутва като алтернатива, като вариант и като образец. Мирише на нафталин и пионерски връзки. А всъщност, то, есето не отговаря на въпроса какво е да си българин, лично за нея какво е.
Трудната част в оценяването на такива словоблудства, идва от органическата ми непоносимост към патетичното и клишираното. Есето е накичено с толкова много НЕЩА, има нещо бароково в него (дори си представям авторката му като един сладък, но тревожен малък херувим), че изпод тях прозира абсолютната парализа на мисловната дейност. Освен това, не допускам младо момиче на 16 г., във формáта на есето (свободно писане и изразяване), да използва изрази като: "Става мъчно да пиша само лошото." Има няколко изречения, за които учителката ми по литература не би се изказала никак ласкаво: "Тази, дето в нея се пеели песните, танцували се танците, езика и традициите се пазели." (далеч по-естествено днес е да кажем "тази, в която"), "Езика, който претрупваме с чуждици и изписваме с латинските букви." (това изречение няма предикат, дори околните му изречения не го изясняват), "И все пак българин е най-вече да вярваш!". Като изключим тези, в текста се вижда някаква емоционална необживяност на написаното, която не е породена от възрастта на момичето, то просто е писало, писало, писало и е гледало да се хареса на... филанкишията с псевдовъзрожденския патос. Цитатите на Паисий, реминисценциите на Ботев и разните му обобщения с новинарски привкус придават на есето шизофренна разнопосочност. Ще бъде цяло щастие, ако това е написано, за да бъде харесано и оценено от някой си и съвсем жалко, ако наистина един млад човек мисли по този невероятно странен начин, при това, лишен от всякаква индивидуалност.
Аз напълно я разбирам. Ядрото на текста е ясно, намерението й е ясно, но реализацията е несполучлива. Всичко това не би имало никакво значение, ако, АКО това есе не се пробутва като алтернатива, като вариант и като образец. Мирише на нафталин и пионерски връзки. А всъщност, то, есето не отговаря на въпроса какво е да си българин, лично за нея какво е.
Ужасно много мразя моловете, но мисълта, че настъпващата интелигенция от литературните кръжоци и с отличните оценки в училище е такава (или предстои да е), супер много ми се иска да се скрия в някой мол и да си пазарувам боклуци до побъркване. Аман от леещи се кърви, мировата скръб на романтиците, от Паисий и от Ботевско-Вазовски полюции. Не, честно. Какво му е по-гордото да си бълагрин, отколкото да си швед?! Съвсем нормално е да си българин, просто е нормално, няма гордост или срам. Единствено комплексарщината и промиването на мозъци може да ни кара да си мислим, че трябва на всяка цена да има нещо изключително специално в това да сме българи. Просто сме такива и точка по въпроса, сякаш можеш да избираш къде да се родиш. Не е въпрос на чест, сори. Иначе, навсякъде има молове, парите движат света, хората пишат на латиница (щото им е по-удобно, не ги тресе патриотарска треска, щот' дайте да върнем глаголицата, какво е това кирилско писмо, че то си е гръцко, та дрънка, егати), учат английски, строи се зверски (не, че го одобрявам), религията губи позиции, изобщо... ма навсякъде е така, голяма драма. Та и картините на Попов и Гюдженов ми се привидяха докато четях. Ениуей (опс, сори), положението не е обнадеждаващо. Искам да видя есето на двойкаджията, който не членува в литкръжец. Не, държа да го видя.
Без претенции,
ваш верен възрожденец!
Без претенции,
ваш верен възрожденец!
Много безродници се навъдиха в тая държава.
ОтговорИзтриванеТака е, предлагам да ги набием на кол.
ОтговорИзтриванеДругия идентичен твой коментар няма да го уважа, извинявай!